Нормално е щом индивидните наречени за краткост и яснота - хора, имат съединителни способности да имат и разделителни такива. Но при хората нищо не е лесно и просто, предполагам, че драматизиране на нещата е имало много - много преди изразът да бъде обособен като такъв, да бъде измислена азбука, с която той да бъде вмъкнат в дебели тълковни речници, които никой не чете. Предполагам, че драматизиране е имало и в до речевите ни предшественици. С това малко отклонение се връщам отново на темата. Раздялата, какво е характерно за нея? На кратко - единият индивид е бил шута на другия. На сложно – най-грубо казано има два вида раздели, цивилизована и груба, неизвестно защо от цивилизованата боли много повече. Характерно за раздялата е, че хората се разделят, защото поне един от двойката е нещастен с другия, за да бъдат после и двамата нещастни в самотата си. Оставям на страна факта, че жените рядко се  разделят с един мъж преди да са намерили следващия, това не значи, че не страдат за предишния, просто имат на кого да си го изкарат. Характерната симптоматика на това душевно състояние доста прилича на симптомите при влюбване: трескави мисли, учестено биене на сърцето, чувство за безпомощност, надежда, че всичко може би ще се оправи, самосъжаление (щото няма кой друг да те ожали), постоянно задавани на ум глупави въпроси, на които по принцип само другият може да ти отговори от типа „дали…” „а може би…” и др. Во кратце, раздялата е загуба, а никоя загуба (дори на вещ) не е лека. Отново се връщам на разни мисли от рода на, че истински оценяваме нещо или някой едва след като го загубим (пр. „След дъжд качулка” „След сватба - булка” „Ебем ти ебежа кът ми мине сърбежа” и мн. др.) Раздялата е извор на чувства също като любовта, този извор е благодат за хората на изкуството. И ако докато човек е бил влюбен, се е занимавал главно с другия и не му е било много - много до писане (макар че има прекрасни и не малко опровержения на това твърдение) то след раздялата какво друго да прави, време бол, пише. Много кръв капе от тези писания, много болка. Който няма на кого да я изплаче, изплаква я на листа.

 

Ето и малко примери:

 

 

          
   Недялко Йорданов

 

 

СИНЕ, МАЙКА ТИ

ДНЕС СИ ОТИВА

Ти разбираш ли, а?

Не, не бива.

Не, не бива да знаеш, че вече

тя ще бъде далече, далече

и че никога, никога няма

ти да кажеш на някого „мама”.

Ето, тръгва със куфар в ръката.

Дай ръка да отворим вратата

и да видим как чужда, нетрайна

тя си тръгва  към сваята тайна.

Ти не и се сърди.

И аз няма.

Все пак ние мъже сме с теб двама.

Не, ти всъщност си малко  юначе,

а пък татко ти нещо май плаче.

Не, не плаче той просто се взира –

това целият свят го разбира.

Ти си вече голям – ти си батко,

няма сам да си ти – имаш татко.

Няма сам да съм аз – имам тебе,

ще живея отново чрез тебе

и все някък ще бъдем щастливи.

Ето, виж тези лодки красиви

как играят немирно в морето.

Ето Мечо...

Кубчето ето...

И не казвай,не казвай, не бива,

че е лоша, защото отива

толкоз чужда и толкоз нетрайна

към ненужната своя тайна.

Само стискай юмручето здраво.

Усмихни ми се.

Хайде.

Браво!

Все пак ние мъже сме с теб двама.

Ще ти бъда и татко, и мама,

ще ми бъдеш другарче...

И всичко...

Хайде, мое юначе мъничко,

 

своя татко хвани за ръката

да затворим след нея вратата. 

 

 

 

 

 

Венета Вълева

 „Във власт на думите”

 

Бях твоя - сега изведнъж съм ничия.

Тук растяха цветя - затрупа ги лава.

Не ме разплаквай, не ме натъжавай,

защо го правиш - та ти ме обичаше!...

 

Бяха мили думите, които ти казвах -

вземи ги, твои са, те ти се клеха...

Вземи ми чувствата, вземи ми и дрехите -

без твоя поглед те са мъртви и празни.

 

Прибери шегите им - те без теб не могат,

Хайде, взимай - сънища, спомени, мисли!...

Умря надеждата - ти й беше смисълът.

Умря вярата - ти й беше богът.

 

Умряха розите - ти отрови почвата.

Уби любовта - стреляй сега в мене,

кажи: "Раят свърши - върви си, жено!"

Ти ме обичаше - стреляй точно.

 

 

 

 

ТАЗ ВЕЧЕР ПРАЗНУВАМ РАЗЛЪКА

(стари градски песни)

 

Таз вечер празнувам разлъка,

скъп спомен по теб изживян.

Налейте да пия от мъка,

едничкият смисъл е там.

 

Защо ли тебе залюбих,

защо те обикнах, кажи?

Защо ли си времето губих,

защо ли не пих до зори?

 

Със вино се лесно лекува

безумно терзана душа

и спира сърце да тъгува.

Налейте да пия и сега!

 

 

 

Вася Константинова

  

    Миг на раздяла

 

Две очи,

А в тях една сълза…

Едно сърце,

А в него само пепел…

Една любов,

Превърната в тъга…

Един живот,

Сам себе си обрекъл…

 

 Две очи,

А в тях пустиня бяла…

Едно сърце

Разкъсано от рана…

Една любов,

Превърната в раздяла…

Един живот –

… и друго не остана

 

 

 

 

Михаела Алексиева

            Раздяла

 

Парите ти оставям настрана.

От тях не искам нищо да ти взема.

Ни от потта им, нито от страха,

с които си платил, за да ги вземеш.

От къщата, която си градил,

не искам даже сянка за закрила.

Единствен ти стопанинът си бил,

а аз дойдох и вече си отивам.

От всичките приятелства дори

аз няма да си взема подаяние.

Те бяха твои, моите ги изгори

нехайната ми липса на внимание.

И все заради теб. На вересия пих,

живота си изпих като бутилка вино.

Ако си бях самата аз, навярно бих

била незначеща, но още да се имам.

И името не искам, твоето вземи,

за моето ще поразровя на тавана

или в забравени от щастие земи.

Aко е живо, то до мене да застане.

И нищо повече. Със шепичка багаж:

мечтите, чувствата и старите ми дрехи.

Животът ми, нехайно скалъпен колаж,

във който другите не ме приеха.

От днес съм чайка под самотното небе.

Студеното, но точно то ще ме завива.

Тръгвам след порасналото в мен дете.

А пък жената, вярната ти, си отива.

 

 

 

 

 

Весела Асенова

 

След теб

понякога ще има малко нежност,

малко самота.

 

Пианото ми

тихо ще изгние,

ще пея моно- само от душа.

 

 

 

 

Ето и малко мои разделни стихове, които макар и да не са толкова добри са си мои и само аз си знам какво ми е било когато съм ги писал.

 

 

Андрей Михайлов

  

        Когато

 

Когато палиш свещи, в някоя църква,

запали една и за мен.

Не я слагай нито при живите, нито при мъртвите.

Подръж я във ръка докато изтлее.

За мен- нито живия, нито мъртвия.

 

Когато сутрин, избираш бельото си,

избери го за мен.

Представи си че аз ще те събличам.

 

Когато ходиш по улиците,

ходи така, като че всеки миг

(уж) неочаквано ще ме срещнеш.

Чудесата са за това- за да се случват.

Иначе щяха да се наричат ежедневие.

 

Когато видиш непознат,

на другият бряг на тротоара,

усмихни му се,

както се усмихваше на мен.

Може морето да не е толкова дълбоко

 

Знам че виждаш мен в другия,

но аз съм си аз- все на своето място

 

Самотата, най- близката ми приятелка,

пак ми е дошла на гости.

Без да пита си сипва.

Вдига наздравица…

Тост….И!?

 

 

 

 

***

 

КОГАТО устните ми

докоснат възглавницата,

там където някога беше главата ти-

(до моята глава)

осъзнавам, че те няма.

Че съм сам.

Че ми е студено.

Ти си само

слаб спомен

за домашните ми

чехли.

Лек отпечатък

върху мръсните ми

чаршафи.

Бегла усмивка

за огледалото

в банята.

Все още чувам

дишането ти

до мен.

Но когато докосна с устни

възглавницата-

 

                          ТЕБ ТЕ НЯМА.

 

 

 

 

Що за тема съм си избрал днес, да ми се чуди човек, ама като съм започнал ще я карам до края. Та значи вярна била приказката,  че във всяко зло имало малко добро. Ето, зарязаният индивид твори и претворява до колкото може болката си в изкуство. Дали от това ще се пръкне потресаваща картина, стих, който да разплаква и да буди съчувствие или някакъв раздиращ душата блус, зависи само от изразните средства, с които борави страдащият. Страданията са една богата палитра от изразни средства и чувства, направо варели с боища. Но защо само изкуството, характерно за сърдечно разбития е, че иска всичко друго, но не и да мисли за сърцеразбивача си. Различните хора го постигат по различни начини. Някои се напиват до козирката (в случай че нямат козирка- докато им избие пара през ушите) месец след месец, година след година докато забравят кои са и какви са пък, камо ли с кого са били (и аз съм бил много пъти такъв, добре че си записвам в един тефтер „Аз съм …. и пия защото страдам за…”). Бе карай, пиене да се лее, важното е повод да има. Други пък пренасочват енергията в работата си, още един начин да не мислиш за нещата от живота и превръщат реструктивните си душевни терзания в реални продукти, пресатворяват ги в блага (или в чужди главоболия- ако са чиновници) и докато колегите им наоколо изпопадат от умора, защото не могат да издържат на ритъма им те се чувстват все по добре. Сигурно има и много други видове. „Хората се делят…” е много характерен израз. Аз обаче не говоря за неща, които не познавам (в това число не включвам непознатите дами разбира се).

 

И защото се уморих да пиша, та раздялата- какво е тя за вас?

 

 

http://ev.cine-ma.com/blog/?p=88

 

 

но пък е - ново начало. За по-добро. Винаги.

:):):):):):):)

най- малко пък аз. Но си си случват, като хубавото и лошото време.

няма да отговарям...
Шегувам се.
Ще ти напиша какво мисля за раздялата.
Необходимото Зло, от което много боли.
/независимо кой си тръгва, и кой кого зарязва/
Поздрави.
И се радвам, че се върна тук, в Блог-а -
при истинските блогъри и теми.
Хи-хи...

Благодаря за приветствието:) Чудя се защо за душите няма някой, като зъболеакрите за зъбите, половин час неистови болки и после- като нов