Хубаво нещо е свободата, нали!? Свободата ти дава такииииива възможности. Свободата ти дава крила. Свободата те прави…. свободен. Така ли е всъщност, я да разцъкаме малко темата. Всеки има правото да говори, каквото си иска (стига моралът и възпитанието му да му го позволяват) където си иска, защото си иска. Всеки друг има правото да не го слуша и да не му обръща внимание. Свободата винаги е граничела с беззаконието, делена от мембрана толкова тънка, колкото например тази, тип- о, бебе. Не е ли пълната свобода да правиш и говориш каквото си искаш най голямото робство!? Слава богу, всички ние плуваме в супата наречена „Представяните обстоятелства”, която на всяко наше „Искам” поставя едно твърдо, но разумно „Но”. Искам да отида в Америка, Но нямам пари. Искам да гръмна еди си кои акани политици, Но нямам пушка- помпа и не ми се лежи в затвора заради дришльовци. Тъй е то, има ли запетая в средата на изречението рядко води до хубав край, щастливи развръзки и благотворни за индивида изводи. Полезно нещо са но- тата, макар и доста често да си ги представям, като огромни градински ножици които подрязват крилца. Например- искам среща с жената в която съм влюбен, но на нея не и пука за мен, тя не ме харесва. Ех, какво бреме е свободата понякога. Тя е от онези неща, които ценим едва след като ги загубим. Оставям на страна факта, че пълна свобода няма, твърде много закони, морални норми на поведение и вторични дефекти на разума я ограничават и стесняват. Въобще, така е с абсолютните стойности, измислици като приказките за малки дечица, плод на преиначени, леко или тежко чалнати философствуващи мозъци. Оставям на страна и твърдението, че свободата е състояние на духа. Това би ме забило в тежки разсъждения над това що е душа и дух, има ли ги изобщо и ако да, то присъщи ли са им каквито и да е състояния. Все повече се убеждавам в твърдението на Илиан, че свободата е най голямото робство. Че ние имаме свободата сами да изберем игото си. Хората често хвърлят с лекота в живота изрази като, робувам на модата робувам на навиците си, роб съм на жена си, без да разбират колко дълбок смисъл има в тях. Да, всеки наистина е избрал игото си и е продал свободата си на дребно. Всеки има свободата да обуе оранжев панталон със синя блуза и червени обувки, но не го прави, защото… не си отиват, не е ли това съобразяване също вид робство!? Да, всеки иска да бъде харесван, за това го прави. Набутва се в стереотипа за харесван мъж или жена, рамкира се, преиначава се, че ние имаме и свободата дадена ни от природата да ходим голи, в крайна и начална точка ние сме просто един животински вид, лъвът срамува ли се от голотата си!? В едно от апокрифните църковни писания се твърдеше, че дяволът е измислил дрехите, за да открият хората в себе си похотта и съблазънта, но да не се отклонявам от темата. „Любовта е сладко иго” - казват някои с блага усмивка на лице, без да разбират в самата си същност, че тя е именно такава, без да вникват в смисъла на думите които казват. Състояние, в което човек подчинява себе си и цялата си същност на друг човек и щастието и животът му зависят изцяло от другия, не е нищо различно от робство, но сладко, признавам, най- прекрасното от всички.

 

      Гледам хората в кръчмите понякога. Някои пият две бири на крак и тръгват – ох, жена ми ще ми скъса главата- трябва да извеждам кучето- трябва да взема сина от училище- трябва да взема жената от работа- трябва да тръгвам за работа- трябва…. и още хиляди малки дребни робства и робийки, които в изначална степен сами са си избрали за да им служат да гроб. Понякога съм срещал погледите им и с изненада съм откривал, че ми завиждат, на мен, който оставам и мога да пия до зори без никой да ми вряка после на главата, защото в къщата ми ни дете, ни коте и с трън да завъртиш няма на какво да се закачи, ни хладилник за ремонт, ни тъща, ни свекърва. А аз пък завиждам на тях за това че имат при кого да се приберат, за това че на някой му пука за тях, за това че имат смисъл във съществуването си, за това че нещо ще остане след тях.  Гледам че тяхната бира е много по – сладка от моята, те я пият набързо в малкото откраднато свободно време, защото свободата се усеща най- силно в ограниченията. Пълната свобода да правиш, каквото си поискаш, където си поискаш, защото така искаш е най голямата тирания. Човек спира да иска да прави каквото и да е защото може да го направи когато си поиска, а както всички знаем, не е интересно когато е лесно.  

 

Почти всяка сутрин, докато пия кафето си и пуша цигарите си една от друга, си играя с едно червено въженце. Правя разни възли, които не използвам в работата си (и които я са ми потрябвали пет – шест пъти в живота я не, но си ги правя, за да не ги забравя), защото все някога може да ми потрябват. Връзвам ги чисто машинално, без да се замислям, както и трябва да се прави (а и за да имам какво да правя докато си пия кафето). Тази сутрин с изненада открих че съм вързал клуп на бесилка- дали свободата не ми дойде в повече!?

Хубав пост. :)
Искам да вметна само, че свободата според мен е консумация на душата ни (която има състояния, доказани вече), според информацията с която боравим. Директивите които си избираме не са на случаен принцип, а следствено отражение на това което сме научили досега. Субективния фактор е съществен, но и той се базира на информация.
Онези, които избират робството не съзнават, че нуждата им от това да принадлежат стереотипно на нещо/някой е по-голяма от способността им да създадат своя утопия.
Информираните мечтатели екшън герои са на изчезване. ;-)

свободата е границата в душата ти ,която никога не би пресякъл всъщност.
и докато си пиеш кафето би могъл да решаваш судоко ,да се звъннеш на приятел или да изпратиш съобщение в кю .
има и други неща освен въженцета. е винаги ни остава и свободата да си окачим въжетата.
но не е нужно .
нали?

забраненото е най-сладко. :):):)

Свободен си да правиш всико, докато не започнеш да пречиш на другите!

Толкова ли е сложно?

Кой и как може да плени духа ти, енергията ти и мисленето ти?

Когато чуя "но" настръхвам, но вече се замислям.
Пълната свобода наистина е тирания, луда за връзване. Въженцето помага за това.

Хубав постинг!

Духът е сякаш пеперуда, обича цветята...но и природата понякога греши.
Духът се пленява но не се притежава, той единствено е наша собственост.

оранжев панталон със синя блуза и червени обувки не си отивали....
е сега разбтах защо ме гледаха странно хората последният път, когато се бях облякла така.

Сечко, на всяка свобода й идва края рано или късно:)